Белите села на Испания предлагат отблясък от изчезналото минало
От Marcelo del Pozo
Ослепителни струпвания от къщи с формата на куб, кацнали на върха на отрупаните с маслинови дървета планини на Андалусия, "Pueblos Blancos" – белите села на Южна Испания са кръстени на варовиковата боя, с която са боядисани сградите, за да ги пази хладни отвътре.
Лабиринтите от тесни улички ни връщат назад към времето, когато този регион е бил известен като Al-Andalus и е бил част от средновековната мюсюлманска територия. Много от имената имат арабски произход, като например Алкала, което означава "замък".
Друга подсказка за старинния им произход е често срещаната наставка "de la Frontera" – "на границата", препращаща към времето, когато Испания е била разделена на християнска и мюсюлманска територия.
Местните фестивали включват различни събития – от религиозни процесии, при които мъжете носят статуи, окичени с цветя по каменните улици, до надбягвания с бикове, при които биковете се пускат на свобода в селото и участниците прескачат прегради, за да избягат от рогата им.
Макар че този регион е зашеметяващо красив и привлича много туристи, посещаващи Южна Испания, той също така е и един от най-бедните в страната с едно от най-високите нива на безработица в Европейския съюз.
Андалусия беше европейският регион с второто най-високо ниво на безработица през 2015 г., според Eurostat, с близо една трета безработни. Повече от половината млади хора са безработни.
Традиционно хората тук са живеели от производството на зехтин – за момента Испания е най-големият производител на зехтин в света – но очакванията се променят и младите хора не са склонни да поемат тежката и ниско платена фермерска работа.
"Младите хора бягат в градовете", казва 19-годишният Jose Maria Cortijo, който живее във Vega de los Molinos, част от Arcos de la Frontera – бяло село, разположено на рида, спускащ се към равнината долу.
Agustin Pina, производител на сирене в близкото село Villaluenga del Rosario, сгушено в сърцето на националния парк Sierra de Grazalema, е съгласен с това.
"Младите хора не искат да работят на полето, защото това е робски живот", казва 58-годишният мъж, който цял живот е работил земеделска работа. "Те искат да работят от понеделник до петък."
Крачка назад към миналото – животът в селото е тих и спокоен, казват жителите.
"Когато отида в голям град, нямам търпение да се върна вкъщи", казва 50-годишната Maria Jose Manzano, майка на Cortijo. "Всичко там е шум, бързане и стрес."
(Текст: Sonya Dowsett)